Когато лодката на младия професор по архитектура Николаос Муцопулос за първи път опира в мочурливия бряг на остров Св. Ахил в Малкото Преспанско езеро в средата на 60-те години на миналия век, това парче земя изглежда като забравено от столетия. По баирите пасат безстопанствено стада, които на залез-слънце сами се прибират по кошарите си в домовете на стопаните.
Продължителното им блеене и нощното крякане на стотици жаби, скрити в гъстите тръстики на брега, дълги години съпровождаха в сънищата ми спомена за Преспа, разказва преди много години пред “24 часа” покойният вече проф. Муцопулос.
Той ще остане в историята като откривателя на костите на българския цар Самуил. Но цялата последвала сага, включитело и криенето на тленните останки от тогавашното правителство на т.нар. Черни полковници в Гърция, ще е изпълнена с драматизъм, точно каквато е и историята на този наш владетел.
Вдъхновен от разказа на средновековния хронист Йоан Скилица за българския цар, Муцопулос отива на остров Свети Ахил, за да търси гроба му. Гръцкият професор има ясна идея къде би трябвало да се намира той и затова се насочва към руините на едноименния храм. “Св. Ахил” е представлявала трикорабна базилика, 45 на 22 метра, което е съвсем близо до размерите на античния храм “Света София” в днешната българска столица, където ще бъдат положени за вечни времена костите на цар Самуил.
Когато с малкия си екип, състоящ се предимно от студенти, проф. Муцопулос отива на мястото, той заварва останките от някогашния величествен храм, обрасли от вековна дъбова гора. Част от стените отдавна се били срутили във вътрешността, а с годините наносите, влачени от дъждовните води, били образували дебел слой, който трябвало да се изкопае на ръка, за да се стигне нивото на каменния под.
Ето какво разказва професорът в интервюто си за “24 часа”: “Отнемането на почвата беше титаничен труд предвид терена и липсата на способни помощници и средства. Малцината жители на селището бяха старци и понеже бяха рибари, нямаха опит в работата с мотиката. На места трябваше да копаем до 5 метра. Не достигаше дървен материал за подпори, гвоздеи и дърводелски инструменти, нямаше достатъчно храна, нито вода. Бяхме принудени да пием от езерото и понеже не бяхме свикнали, страдахме от различни стомашни усложнения. Най-трудно беше със съня. Шестимата спяхме заедно в единствената стая с утъпкан под в старата къща на Парашкевопулос.”
След много изкопна работа накрая, стигайки до нивото на пода, археолозите забелязват саркофаг, покрит с голяма варовикова плоча, върху която са гравирани камила, чиято гърбица е кълвана от птица, а също и един пеликан. Във вътрешността на саркофага откриват изгнил дървен ковчег с мощи и човешки скелети.
“Веднага разбрах, че това са костите на светците, които цар Самуил е пренесъл от Лариса в Преспа - св. Ахил, епископ на Лариса, и св. Диодор. Опаковахме ги и след като ги изследвахме, ги предадохме на митрополита в Лариса”, разказва проф. Муцопулос.
В южния кораб на базиликата екипът намира други саркофази.
Първият е празен и разрушен. Според откривателя му е ограбен още през Средновековието. Костите във втория гроб, който е запечатан с плоча с латински кръст, са в много лошо състояние. Третият саркофаг единствен е непокътнат, тъй като защитният свод върху него притиска похлупака.
За финалния момент на откритието професорът си спомня с истинско вълнение: “Беше вечерта в последния ден на разкопките. Седнахме около огъня и аз заразказвах на екипа си какво ще правим догодина. На 3 метра от нас имаше купчина пясък и асистентът ми извика: “Професоре, професоре, има пясък върху вас.” Обърнах се и видях, че от една дупка пада пясък. Със себе си винаги нося зъболекарско огледалце. И когато го промуших в дупката, за да видя какво има в нея, съзрях човешки останки. Получих сърцебиене.
Бях свършил парите и казах на селяните, които работеха с експедицията, че няма да им платя надниците, но ако продължат да копаят още 3–4 дни, ще се разплатим по-късно. Те се съгласиха и започнахме да разчистваме, защото ме беше страх през зимата някой да не го открадне”.
При отварянето на саркофага откриват скелет на възрастен мъж. Цветът на костите е червеникав, дори пурпурен, особено черепът, който е полегнал върху зидано възглаве. Върху лявата ръка има остатъци от ризница, изтъкана с фини златни нишки. Върху таза археолозите намират сгъната тъкан, която при проучванията се оказва коприна, оплетена със златни конци и изображения на птици, които се смятат за родов знак на Комитопулите. Съвършената техника на изработка свидетелства, че тя е изтъкана вероятно в Константинопол и е служела като царска плащаница. Тъкмо в тези останки Муцопулос вижда цар Самуил.
Най-важното доказателство за идентифицирането е дълбоката и зле зараснала бойна рана на лявата ръка. Вероятно от раняването на българския цар в решителната битка при Сперхей.
Археолозите сковават дървен сандък и пренасят скелета в квартирата, където са отседнали.
Това ужасява възрастната им хазяйка и тя се изнася да спи при комшиите. Останките на цар Самуил напускат острова, увити в плат и овързани като мумия. Професорът ги пренася в Солун, но откриването на средновековен български цар, освен че не представлява голям интерес за гръцката научна общност, по онова време е и проблематично заради хунтата на черните полковници в Атина.
Проф. Муцопулос съхранява ревностно десетилетия наред костите на цар Самуил в Солунския университет, преди те да бъдат преместени в музея, откъдето сега тръгват към България.
През 80-те години, когато публикува и научната си работа, Муцопулос прави няколко отливки на черепа и ги изпраща в страните, в които смята, че може да има интерес към находката.
Чрез проф. Николай Тодоров, който тогава е посланик на България в Гърция, такава отливка пристига и в Археологическия музей в София през 1983 г. Копия отиват при известния специалист Адроник Баханян в Ереван и в Москва при д-р Леонид Яблонски от Съветската академия на науките. Руснаците обаче правят лицева възстановка чак в началото на 1987 г. Тя е дело на д-р Галина Лебединская, ръководител на Лабораторията за антропологични изследвания към Етнографския институт на Академията на науките на СССР. По-късно българският антрополог проф. Йордан Йорданов ще изработи вариант, смятан от проф. Муцопулос за много по-правдив от руския.
Междувременно, следвайки указанията на гръцкия антрополог Арис Пулянос, проф. Муцопулос скицира образа на цар Самуил. Именно тази скица предизвиква обществен интерес у нас, когато е публикувана за пръв път във в. “24 часа” през 1993 г.
След дълги междудържавни преговори, започнали още през 80-те години на миналия век от Тодор Живков и продължили през следващите повече от 40 години, днес сагата с костите на най-драматичния български цар приключва с полагането им в саркофаг от македонски мрамор до олтара в базиликата “Св. София”.
