Най-слабата в историята зимна олимпиада приключи. Защото МОК позволи, а италианците реализираха една идея, която сложи край на т.нар. олимпийски дух.
Заради който спортистите чакаха по 4 години, за да участват.
Шоуто на откриването бе невероятно, но някой забеляза ли, че повечето делегации бяха само с по една табелка на “Сан Сиро” в Милано. Или че улиците бяха пусти, когато Алберто Томба и Дебора Компаньони запалиха огъня.
Четирите откривания били слети
в една церемония. Дрън-дрън.
В крайна сметка МОК и Италия успяха да сведат олимпийските игри до стартове от световната купа по даден спорт. Няма олимпийски села. На мястото на състезанията си с тези, с които се виждаш цяла година. Други няма. Няма как например да срещнеш някоя легенда от друг спорт. Защото е на няколкостотин километра. И какво изживяване е това? Да чакаш 4 години, за да усетиш това, което правиш по няколко пъти на месец. Вярно, залогът е по-голям, но едва ли някой е изпитал различно чувство от това на обикновено състезание. Пак си си с Пешо, Мишо и Атанас.
В Милано олимпийски дух трудно се намира. Хората си имат друг бизнес. Вярно, малко повече туристи, но там са си свикнали. Особено в Седмицата на модата, когато се събират доста повече хора от една олимпиада. На останалите места положението е същото. Дали си в хотел, или във фургон, около теб са тези, които цял сезон са с теб. Никаква разлика от обикновено състезание с по-различен залог.
Така се печелят пари. Или по-просто казано,
Пиер дьо Кубертен и неговите идеи да ходят по дяволите
Но дори и в това италианците се провалиха. Талисманите на олимпиадата изчезнаха още на следващия ден след откриването. Е, какъв ти е маркетингът, след като не може да изчисли интереса поне за седмица. Значки се намираха на няколко места. Да не говорим за някакво по-голямо разнообразие на нещата. Твърдо не. Висят едни блузони по 100 евро, а нещата, които интересуват хората, липсват.
На всичко отгоре накараха и спортистите да мислят единствено за кеша. Продадоха дори презервативите, които им бяха раздадени безплатно. За пакетче да искаш 105 евро, си е добре. Но пък има олимпийските символи. Като няма друго, защо пък да не си купиш презервативи? И без това магазините са празни.
Много от спортистите се оплакаха от децентрализацията. Голямата звезда на ските Марко Одермат (Швейц) обяви, че атмосферата в Пекин преди 4 г. е била значително по-добра, въпреки че тогава все още бяха активни голяма част от ковид рестрикциите.
Германският му колега Линус Щрасер отсече, че преспокойно е можел да мине и без тези игри. Сънародничката му Селина Гротиан (биатлон) пък сподели, че “магията на олимпийските кръгове определено липсва”.
Най-големият провал обаче си остава транспортът. Цели месеци се биха тъпаните, че са направени невероятни връзки между трите клъстера. Изключително точни, невероятно ефективни. И като останеш да висиш пред една табелка на спирката над 2 часа, разбираш, че всичко е било реклама.
След това откриваш, че са забранени някои пътища до Ливиньо и Бормио и трябва да обикаляш като луд по планините, и картинката ти става ясна. Така например билети за влака Кортина - Милано на откриването нямаше. Първият свободен бе за 21 часа, или пристигането бе планирано за сутринта след церемонията. Ефективно, нали? Иначе приложението за транспорт бълваше разписания, но просто автобусите липсваха.
Българската група журналисти, извън тези на БНТ, навъртя около 5000 километра от София и обратно и по различните олимпийски обекти. Благодарение на жеста на президента на биатлона Атанас Фурнаджиев и “Мото-Пфое”, които ги въоръжиха с микробус. В противен случай всичко отиваше по дяволите и престоят на олимпиадата бе безсмислен.
Сега стигаме до организацията, която може да наречем малък хаос. Имало е и по-големи. Отново повтарящият се проблем - всички, които трябва да помагат, знаят само родния си език. Но поне да бяха научили къде са разположени различните входове на съоръженията. Така
можеш да си обикаляш с часове, за да намериш това, което търсиш,
а то било пред теб още в началото. В Ливиньо имаше един куп палатки, които трябва да преминеш, за да разбереш точно коя ти трябва.
На този фон поне състезанията бяха атрактивни и предизвикаха сериозни драми и изненади. За късмет и в българска полза. Няма нищо по-хубаво от това чужди журналисти да те търсят и разпитват коя, по дяволите, е тази Лора Христова. Тервел Замфиров си бе сред фаворитите след световната титла миналата година.
Думите на Франциска Пройс “Коя, по дяволите е тази българка, която взе медал”, отекваха в пресцентъра.
Великата Микаела Шифрин трябваше да чака до последния старт, за да спечели титлата, за която бе дошла. Преди това хвърли в реката сигурен златен медал с Брийзи Джонсън в комбинацията. И се появи духът на провала, който я преследва в 9 олимпийски старта. На фона на 108 победи в световната купа.
Падането на Линдзи Вон разтърси света толкова, колкото непрекъснатите титли на Йоханес Клаебо, онзи, дето цяла олимпиада не си смени бельото. Някои като него идваха за един куп титли, но си тръгваха с празни ръце.
Не мина, разбира се, без скандали. Но този път бяха доста по-малко от обикновено. Главните - отново за войната Русия - Украйна. И за пореден път МОК действа доста неадекватно. И заради каската, и заради рускинята, която изведе делегацията на Киев на откриването. Само един съдийски гаф във фигурното пързаляне, което си е направо рекорд. Един за незаконно побутване в кърлинга. И разбира се, най-забавният - как скачачите си слагат хиалурон в пениса, за да летят повече.
И така, световните купи в Милано/Кортина приключиха. Следват още няколко до края на сезона. А след 4 години идва Франция. И изглежда, че там няма да е по-различно.
