Днес е 1 декември. След месец България ще въведе единната европейска валута. Това е последната голяма геополитическа граница, която преодоляваме успешно. В българската публична памет преходът към демокрация често се разказва като поредица от хаотични политически трансформации, икономически трусове, драматичен упадък и социални напрежения.
Но ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че под повърхността на онова бурно време стоеше - и продължава да стои - една фундаментална геополитическа битка: дали България ще излезе окончателно от орбитата на съветската имперска система или ще остане в плен на нейните посткомунистически мутации.
Всички големи спорове в началото на 1990-те - за приватизацията, за икономическите реформи, за военно-политическата ориентация - бяха проявления на тази битка. Силите на стария режим отхвърляха „шоковата терапия“ и заблуждаваха хората с лозунги като „българска майко, шок значи празна тенджера“, докато самите те пълнеха частните си сметки с окрадени държавни ресурси. За тях социалната болка не беше аргумент, а удобен инструмент за поддържане на статуквото на контролирания преход. Никога не трябва да се забравя, че когато българите за пръв път от десетилетия изрекоха открито стремежа си към свобода, именно силите на стария режим направиха всичко възможно, за да забавят откъсването на страната от съветската орбита. Те яростно се противопоставяха на бързата либерализация, защото отлично знаеха, че решителните реформи ще лишат номенклатурата на БКП и обслужващите я тоталитарни служби от възможността да превърнат политическата си власт в икономическа доминация. Помним и онези, които лансираха т. нар. „китайски модел“ - концепция, представяна като прагматичен баланс между пазар и силна държава, но всъщност прикриваща желанието за съхранение на социалистическата властова матрица в нова, корпоративно-авторитарна форма.
Какво ли не опитваха! Но всичко това беше димната завеса, която трябваше да обезпечи тяхната голяма стратегия - да моделират по свой образ и подобие новата социална структура, да инсталират потомството си като „елит“ и да задържат България като „сива зона“ - формално отворена към Запада, но политически подвластна на Москва. Тази стратегия обаче претърпя исторически крах. Въпреки опитите си да дирижират прехода и да заместят естествения обществен подбор със списъци на кого „ще позволят“ да се развива в бизнеса, политиката или науката, надделя логиката на историческото развитие. Посоката се определя от онези, които работят и знаят повече, а не от онези, които се стремят да заключат „социалния асансьор“ за своите отрочета. Геополитическият им проект рухна, а икономическият им провал тепърва ще става все по-очевиден - посредствеността, култивирана и стимулирана от изкуствената селекция на комунистическия режим, неизбежно доведе до това, че те консумираха и унищожаваха овладените ресурси, без да са способни да ги надграждат устойчиво. Перспективата е безусловна - естественият обществен подбор и свободната конкуренция постепенно ще формират новите елити на България, в които тяхното присъствие ще е пренебрежимо и даже незабележимо. Прочее, така става винаги в историята, когато обслужващият персонал на един режим си повярва, че може да ръководи съдбините на държавата и нацията - провалът му е предопределен. Въвеждането на еврото в определен смисъл ще ускори тези процеси. Затова същите среди - наследници на същите импулси и насочвани от същото геополитическо ядро - днес истеризират панически срещу него. Тонът им е същият, с който някога от пиедестала на узурпираната насилствено държавна власт громяха „капитализЪма“: апокалиптични прогнози, демагогски квалификации, внушения за катастрофа и „национална загуба“, облечени в псевдопатриотична реторика. Но, както и в началото на прехода, целта им не е истината, а хаосът. Защото в хаоса - политически, икономически, институционален - винаги процъфтява чуждото влияние. Разбира се, има и други хора, които изтъкват напълно основателни рискове и предизвикателства от преминаването към еврото. Дебатите за инфлацията, ценовите дисбаланси и устойчивостта на банковия сектор е не просто легитимен, а е необходим и отговорен.
Но една е позицията на тези, които търсят решения, и съвсем друга - на онези, които искат саботаж. Първите мислят за националния интерес, вторите - за интересите на своите геополитически покровители. Първите задават въпроси, вторите произвеждат истерии. А истерията в нашата история почти винаги има ясно геополитическо авторство. Тъкмо защото България винаги е била арена на сблъсък между автокрациите на Изтока и Свободния свят, през 2005 г. с национален и парламентарен консенсус приехме историческата конституционна разпоредба, която закрепи участието на България в „изграждането и развитието на Европейския съюз“. Това не е случайна или куха формулировка.
„Развитието на ЕС“ има конкретни етапи, нормирани в учредителните договори на Съюза, а един от тях е именно въвеждането на единната европейска валута. С други думи, въвеждането на еврото не е политическа прищявка, а изпълнение на конституционно легитимирана геополитическа цел. Но еврото не е и просто парична единица. То е символ на политическа и цивилизационна принадлежност. На цивилизационен суверенитет, който укрепва суверенитета на държавата. Означава, че България вече не е периферия на Европа, не стои в чакалнята на европейската интеграция, а влиза в ядрото - там, където се вземат решенията. Лишава всяка авторитарна сила - от Изток или другаде - от възможността да използва валутни шокове, финансови манипулации или икономически натиск срещу България.
Членството в еврозоната е икономическият еквивалент на членството в ЕС и НАТО: окончателно институционално закрепване на стратегическия избор, който България направи още през 90-те години, да бъде част от цивилизационното пространство на свободата и демокрацията, както са ни завещали нашите възрожденски дейци. С въвеждането на еврото България получава за своя национална валута една от трите най-могъщи парични единици на планетата - редом с американския долар и швейцарския франк. Това е реално измерима икономическа сила, която застава зад всеки български гражданин. Където и да стъпи по света, българинът с евро в джоба вече не е човек от периферията, а носител на авторитета и доверието на най-силните икономики на Свободния свят - онзи свят, към който милиони се стремят, бягайки от автокрациите и клоаките на Третия свят. Еврото е точката на геополитическа необратимост - последната граница, чието преодоляване слага край на едно дълго освобождаване. И печат на нашето историческо завръщане в общността на силните и свободните - като пълноправна част от Западната цивилизация, която повече от две хилядолетия оформя света, в който живеем с неговите институционални, политически и правни системи. Само от нашите национални усилия, талант и отговорност занапред ще зависи в каква степен ще оползотворяваме това историческо завръщане - най-голямото достижение на България след Съединението.
