Преди да разкажа няколко случки от тазгодишната ни почивка на нашето море, бих искал да уточня, че съм на 45 години, женен, с две деца - едното на 7 месеца, другото на 3 години. Обичам Гърция и носталгията по Гърция ми е генетично предадена. Важно е да кажа, че и никой не ми е платил, за да пиша.
Един ден от почивката отидохме до Бургас, вървейки от Морската по Богориди се зарадвахме, като видяхме пекарна за хляб с квас, какъвто ни липсваше. Нападнахме въодушевени малки питчици със сирене. И понеже сега е много модерно да се сравняват и цитират цени, то изречението е – „Нападнахме въодушевени малки питчици със сирене по 1 лев“.
Заприказвахме се със собственика-хлебар за брашната, за ферментацията и т.н. В този момент дойдоха баба и дядо с пазарска количка, те продаваха големи връзки копър и магданоз ex-van, така да се каже. Хлебарят си купи и влезе навътре, а аз се сетих, че ми трябва копър за едни люти чушчици, но бабата и дядото тъжно казаха, че всичко им е свършило. В този момент хлебарят излезе, почерпи ги с по една от неговите питчици, което ги просълзи, а на мен даде една връзка копър като подарък. Аз не я взех, защото беше много голяма и си я разделихме. Много готин човек, млад, добродушен, обаятелен, работлив, човек, който е щастлив от работата си.
На големия плаж Каваци – Смокиня - Веселие. В частта към Веселие е плажното барче Скабрин. Има страхотни люлки на шатрите и и удобни шезлонги, не знам колко струват. Жена ми седна на бара да изпие едно фрапе с количката с бебето, а аз на един шезлонг до люлката, докато синът ми се люлее. Дойде изключително любезно момче да ме попита дали искам нещо, като направи уточнение, че не идва, за да поръчам задължително, просто се двоумял дали не чакам да поръчам и че няма проблем просто да си седя.
Поръчах кафе, донесе го. След пет минути реших да се преместя при жена ми, момчето изскочи бързо и посегна да вземе чинийката с чашата – той да ми ги занесял. Йес, респект. Има и още от това място, но да направя едно уточнение. Не всеки, който обръща внимание на физическата си форма и е добре сложен и здрав, е мутра. Не всеки, който има татуировки е мутра- затворник. Не всеки, който има малко по-хубава кола, е мутра. Това го казвам заради клишето „мутрите на морето“...
Та да се върнем на Скабрин - на бебето му падна биберона в пясъка, собственикът на заведението скочи, взе го и влезе да го измие и извари. Да. Като си тръгвахме получих надлежна касова бележка, и докато плащах големият син каза – Тати, искам вода. Собственикът на секундата му даде чаша вода от служебния диспенсър. Не че не можеше да я продаде...Просто готин човек, страхотно място, с пожелание за успех.
Созопол – в Стария град лабиринти...
Разхождам се с количката и хоп, пред Античен кладенец, стар приятел Plamen Ivanov, пихме кафе, разговорихме се, нахраних бебето. Пламен не ми взе парите за кафето. Да ти се умножат, приятелю, силен сезон да имате.
Ривиера – заведение, което посещавам от дете, от първата му година на съществуване -1989. Направиха на сина ми сандвичи извън менюто. Без уговорки, бързо и вкусно.
Всяка година ми е кеф да стисна ръката на Черкеза, от Аполония. Може би тази година малко досадихме с памперси и разхвърляне на играчки, но създаваме трето поколение редовни клиенти...
Плажът на Смокиня-юг и Веселие всяка вечер се чистеше с малко тракторче с механично сито. Направих си труда да отида до мястото, където се изсипват боклуците и се зарадвах – нямаше фасове, стъкла или хартии, само по-едри миди.
Плажът е скъп, но е фантастише. Има ново нощно осветление по дървените скари през дюните. Който го измислил – шапка му свалям.
Преди няколко години на Аркутино при мъртво вълнение жена влезе в морето от неохраняемата зона. Завлече я към вълнолома, тя махаше безпомощно, мъжът й седеше в ступор, а децата й пищяха.
Станах свидел на подвиг от страна на спасителите, по радиостанциите разместиха постовете си, така че да освободят един от тях, за да отиде в неохраняемата зона. Той стигна жената, но не успя да я извади сам, остави и спасителен буй и се върна да извика още един спасител. Щастливата развръзка за мен беше помрачена от първата реплика на жената, когато стъпи на кея – „Кво толкова се притеснихте, щях и сама да излезна...“. Да фанеш едно дЪрво... Тези хора, спасителите, струват пари и им се плаща през шезлонгите. И трябва да се уважават.
В една публикация на Дойче веле има клип от дрон в района на разораната дюна на Смокиня. В текста към клипа пише, че единиственото, което напомняло за някогашното величие на Смокиня, били малкото останали стари бунгала. Сори, брат, този къмпинг е нещо като Татърлъ или Факултета - загробени каравани, завити с рекламни винили от билбордове, разкривени тараби и гротескни навеси.
Всеки нещо оградил, сковал, залепил. Ок, и това е начин на живот и начин на почивка – да си извадиш телевизора на плажа, да побиеш лакти на масата и да пиеш до изгрев. Ок, луксът е до възможности, но мърлящината и хаосът е липса на желание. И култура. Или и двете.
Пламен Михайлов ми препоръча разходка до Царево.
Доста път са извървели тамошните, комплексът с Църквата е направен без забележки. Алеи, озеленяване, паркинг, люлки, беседка – останалото е море. Колко малко трябва.
Хареса ми и отидохме пак в Царево в морския парк – чисто, подредено, ново, направено. Спрях се пред един дюнер и се загледах, момчето веднага отряза няколко парчета на сина ми да опита. Да. Така се прави.
Поръчах дюнер, вятърът духна салфетката и аз докато я гонех, за да не правя боклук, момчето изскочи и подаде нова. Да. Така се прави.
За този пост ме провокираха десетките статии за гадното ни Черноморие, не съм обиколил и стотна от него, не знам навсякъде как е. Разказвам личните си впечатления и моменти. Благодаря на хората, които ни посрещаха, които ни храниха и търпяха. Благодаря на Капитана на кораба Посейдон в Созопол и на готиния екипаж. Евала за труда, евала за инвестицията, евала за работата.
Не съм привърженик на конспирации, но такава масирана медийна атака срещу нашето си море ме кара да си мисля, че някой получава облаги, за да тръби денонощно, колко е гадно, скъпо и бетонирано.
Когато съчувствах на гръцкия народ преди няколко години, всички злорадстваха и дъвчеха дъвката за мързеливия грък. Сега същите хора злорадстват под статиите за нашето море и ходят в Гърция.
Ок, поне гърците са успели да им променят представата за себе си.
В такива години живеем, че всеки може да отиде там докъдето са му възможностите. За радост ограничават ни възможностите, не оградата.
Но не се подвеждайте, че на българското море е лошо. Аз и семейството ми изкарахме добре, нормално, много приятно. Може би заради всички тези хора и места, които споменах.
Николай Арсов, Фейсбук
