На 2 октомври тази година се навършват 102 години от гибелта на Димчо Дебелянов - поетът на любовта и копнежите, на бляновете и спомените.
Любимият на поколения българи поет е роден на 28 март 1887 г. в гр. Копривщица. Той е последното от общо шест деца. Когато е едва на 9 години, баща му умира и семейството заживява в Пловдив. Дебелянов пише първите си творби още в гимназията, но след време ги изгаря. След като завършва училище, през 1904 г., заживява със семейството си в София на ул.“Оборище“. Две години по-късно за първи път са публикувани и творбите му „Когато вишните цъфнаха“ и „На таз, която в нощи мълчаливи“.
В ранните си години Дебелянов се възхищава от поезията на Пенчо Славейков, а по-късно и на Пейо Яворов. Записва право и литература, но прекъсва следването си, поради липса на средства. През 1910 г. издава „Българска антология“ заедно с Димитър Подвързачов. Дебелянов сътрудничи на изданията „Българска сбирка“, „Съвременник“, „Оса“, „Нов път“ и „Звено“. През 1916 г. отива като доброволец на Южния фронт, където на 2-и октомври същата година намира смъртта си. Подпоручик Дебелянов е убит в сражение край Горно Караджово и е погребан в двора на българската църква в Демир Хисар на 29 години.
През 1931 г. костите му са пренесени в родната му Копривщица, а домът, в който е израснал, е реставриран през 1958 г. и до днес е къща-музей.
Димчо Дебелянов остава един от най-обичаните български писатели, допринесли много за развитието на поезията ни. Нежните му красиви стихове са вдъхновени и от душевните трепети на поета и най-вече от най-голямата му невъзможна любов. Животът на Дебелянов се променя завинаги, когато среща учителката от Ихтиман Иванка Дерменджийска. Двамата споделят общ интерес към литературата и си разменят много писма, но се срещат рядко, защото Иванка трябвало да защитава репутацията си. Отношенията им били тайни и това измъчвало поета. След нея той имал още няколко любови, но тя завинаги остава „момичето с гълъбовите очи и със светещата душа от Ихтиман“.
В памет на знаменития български поет днес ще си припомним едно от най-красивите и докосващи стихотворения на Дебелянов.
Аз искам да те помня все така
Аз искам да те помня все така:
бездомна, безнадеждна и унила,
в ръка ми вплела пламнала ръка
и до сърце ми скръбен лик склонила.
Градът далече тръпне в мътен дим,
край нас, на хълма, тръпнат дървесата
и любовта ни сякаш по е свята,
защото трябва да се разделим.
"В зори ще тръгна, ти в зори дойди
и донеси ми своя взор прощален -
да го припомня верен и печален
в часа, когато Тя ще победи!"
- О, Морна, Морна, в буря скършен злак,
укрий молбите, вярвай - пролетта ни
недосънуван сън не ще остане
и ти при мене ще се върнеш пак!
А все по-страшно пада нощ над нас,
чертаят мрежа прилепите в мрака,
утеха сетна твойта немощ чака,
а в свойта вяра сам не вярвам аз.
И ти отпущаш пламнала ръка
и тръгваш, поглед в тъмнината впила,
изгубила дори за сълзи сила. -
Аз искам да те помня все така...
