На днешното представяне на политическия проект „Нова Република“, Радан Кънев обяви, че за него враг №1 е ГЕРБ. Според него те били виновни за участието на БСП във властта.
„Дясното може да е единно само като алтернатива на ГЕРБ, не като патерица на БайКой. Десет години той доминира българската политика - и това са години на държавен рекет върху бизнеса, назначения на партийни секретарки в публичната администрация, фалиращ малък бизнес и охранени партийни обръчи, бедни граждани и богати олигарси. Години, в които цензурата се върна в българските медии. Това е всичко, което дясното не може да бъде. Това е, което връща БСП на власт, защото на хората вече им е все едно кои комунисти ще ги управляват“, заяви Кънев.
Кънев допълни още, че няма да „допусне десните трети път да се спънат в една тиква“, визирайки лидера на ГЕРБ Бойко Борисов. Той обеща, че когато вземе властта, ръстът на Брутния вътрешен продукт щял да бъде най-малко 6-7% годишно, а увеличението на доходите ще е с 50 %.
Радан Кънев, Мартин Димитров и Атанас Атанасов смятат, че хората нямат никаква памет. Те мислят, че никой не помни, как повече от година се правеха на опозиция и критикуваха управлението, но не оттеглиха нито един от техните назначения. Оставиха на властови позиции заместник-министри, областни управители и шефове на агенции. Заради техни хора, корупционни скандали тресяха Министерство на отбраната. На едно от най-възловите места в държавата, което влияе на битието на всички нас, Комисията за енергийно и водно регулиране, начело е бившия депутат от ДСБ – Иван Иванов. Възможностите на този пост са необятни. Цената на тока, парното, водата и газта са в ръцете на кадъра на ДСБ.
Но на Кънев и господаря му Прокопиев, мястото на Иванов им е важно, затова и през ум не им минава да го оттеглят.
В унисон с метафората на лидера на „Нова Република“ за тиквата публикуваме „Печената тиква“ от Елин Пелин – трансформиращ преразказ от Душко Добродушков:
Аз се казвам Душко Добродушков и съм архивар при окръжното управление. Веднъж трябваше да занеса едни книжа за подпис в дома на господин управителя. Когато отидох у тях, той тъкмо ядеше с децата си и с жена си печена на фурна тиква. Щом ми подписа книжата, ми отряза и на мене малко парченце от тиквата и ми даде да я опитам. Извини ми се, че е попрегоряла.
Аз посегнах да взема парчето, но в този момент се сконфузих и казах, че не обичам тикви. А господин управителят веднага ме попита как така не ги обичам, като съм от село. Стана ми много неприятно от тази забележка, защото хич не обичам, когато някой ми напомня откъде произхождам. Усетих, че се изчервявам от срам и това вече съвсем ме притесни. Трябваше бързо да измисля нещо в свое оправдание, затова казах, че стомахът ми е отвикнал от такива простолюдни храни. Смръщих лице, за да съм по-убедителен.
Докато се оправдавах така, неволно пак съзрях захаросаното парченце с почервенялата и леко прегоряла кора. Насъбраха ми се толкова слюнки в устата и така ми се прияде, че ми идваше да я грабна тая тиква и да я лапна наведнъж, но с голямо усилие на волята все пак се сдържах. Не смеех да преглътна, защото всички веднага щяха да се досетят какви мисли ми минават през главата и ужасно да се изложа пред тия почтени и издигнати в обществото хора.
Господин управителят обаче продължи любезно да ме подканя да си хапна от тиквата. После той каза, че от години и сам не е хапвал такова нещо, пък стомахът му го приемал съвсем леко. Пак му отвърнах, че не мога, защото на моя стомах е противно това ядене, и че не ми се ще да опитам и едно късче. В тоя момент обаче си помислих какво диване излязох и съжалих, че не приех поканата. Срещу мене стоеше такова огромно изкушение, че се поклоних смирено, сбогувах се набързо и си излязох.
Най-сетне на улицата свободно си преглътнах слюнката. А после, след това облекчение, взех да се укорявам сам. Пак си казах, че съм голямо диване, и че човек трябва да бяга, като го гонят, но като му дават, трябва да взима, и толкова! Ама нали ми си беше глупава главата, направих голяма грешка, и затова ядосано я ударих с пръст. После пак си представих вкусното парченце тиква – такова едно топло и сладко, уханно, а над него се вие тънка изкусителна пара.
След тая случка аз много се изнервих, защото призракът на печената тиква започна постоянно да ме преследва. Не ми даваше и минута покой! Седна например в канцеларията да работя, а мисълта за вкусното похапване измества всичко друго. Или, пиша си нещо, пиша сякаш часове и все ми се струва, че перото не скърца по хартията, а ми шепне: „Тиква, тиква, тиква...” А като се случи понякога да се поздърпам с някой от другарите си в канцеларията, на секундата го наричам „печена тиква” или му казвам, че се черви като печена тиква, или пък, че е голям пияница и от главата му се вдига пара досущ като от печена тиква.
Това мое състояние се превърна направо в болест. И през нощта призракът на тиквата не ме напускаше. Присънваше ми се дълго и широко поле, като че ли безкрайно, а по него се натъркаляли едни ми ти печени тикви, не ти е работа! И над всякъде вие изкусителната пара! Аз вървя по полето и гледам тиквите, после се навеждам да си откъсна някоя, но в тоя миг тя изчезва. После пак тръгвам из полето, ама в съня ми то вече не е поле, а се е превърнало в много голяма канцелария. И там някъде в далечината се появява една голяма тиква, и почва да се търкаля точно към мене. Търкаля се тиквата и расте ли расте, става колкото къща, после колкото черква, колкото планина става огромна, и като расте така, почва да се търкаля към мене все по-бързо и някак по-силно. Разтрепервам се от страх и бягам, бягам, ама колкото повече бягам, толкова краката ми стават някак по-къси. Накрая тиквата гигант ме настига и ме връхлита. Аз се събуждам от кошмара, целият плувнал в пот. И така почна да става всяка нощ.
... Една вечер писарите от управлението си направиха гуляй. Те отидоха при Калчо гостилничаря и си опекоха гювеч. Сложиха му повечко лютичко, та да могат да си пийнат и повечко винце, та веселбата да върви по-добре. Разбира се, поканиха ме и мене като добър техен приятел.
И ето, почна да се лее вино, да се казват речи и да се пеят песни. Всякакви песни пяхме, и любовни, и патриотически. След пеенето пихме и казвахме тостове. За кого ли не бяха те! Пихме първо за здравето на господин управителя, после се разнежихме и вдигнахме тост за красния пол в града, след туй за мощта на България, последваха тостове за царя, за българския народ, за бълхите в канцеларията. За каквото не се сетихме, за туй не пихме само!
По едно време и аз се надигнах. Качих се на един стол, важно се изкашлях да си прочистя гласа и вдъхновено надигнаха чашата. Обърнах се към почитаемото събрание, към моите добри другари и колеги. Но тъкмо да продължа в тоя тон, в мислите ми най-безцеремонно се изтърколи гадната тиква, която непрекъснато ме преследваше напоследък и насън, и наяве, и не ми даваше и миг покой. И всичките ми идеи за тия четиринадесет години служба направо се разбърникаха в главата ми в пълна каша.
Щом млъкнах, настъпи мълчание. Аз се по-притесних за миг, но изведнъж всички изкрещяха "ура" и гостилницата на Калчо загърмя от ръкопляскания. Почувствах се много горд със себе си! Другарите ми почнаха да предлагат още същата вечер да сторим замисленото и след няколко минути тръгна подписка. Събрахме известна сума, купихме тиквата и я пратихме на фурната. Мен ме обзеха куп щастливи мисли. Размислих се колко хубави обрати има понякога в живота и как бързо се случват те. Най-сетне душата ми се отпусна и блажено се отдадох на тия прекрасни минути на весело очакване.
След около час тиквата се опече. Аз реших сам да я донеса и отидох да я взема. Но съдбата тоя път не беше на моя страна. Тъкмо като се връщах с таблата, от която се разнасяше мечтаният аромат, в тъмнината видях един силует и след миг пред мене изникна не друг, а господин управителят! Сърцето ми подскочи от ужас!
Той любезно ме поздрави и, разбира се, веднага забеляза какво носех. При тоя аромат нямаше как да се скрие съдържанието на таблата! Господин управителят се позасмя и ми каза, че се радвал, и че сигурно стомахът ми се е оправил вече.
Толкова се притесних, че не можах да кажа и една дума. После отидох при другарите си и им занесох тиквата. Сигурно видът ми е бил не много добър, защото почнаха да ме питат какво ми е. Аз само смутолевих, че ми е прилошало. После се отпуснах на един стол в ъгъла. Хич не ми се приказваше с никого. Представях си пак и пак срещата с господин управителя и всеки път забележката му, че сигурно стомахът ми се е оправил, ми се струваше все по-саркастична. Помислих си как моят селяндурски произход беше така ясно лъснал пред него, че това впечатление никога повече нямаше да избледнее!
Другарите ми ме подканяха от време-навреме да си хапна от вкусната тиква, но въобще не ми беше до ядене. Една дълбока печал измести всичко друго и усетих как целият свят стана мрачен и черен. Казах на момчетата, че ми е зле, много зле, и че ще се мре. Наистина го мислех, защото по никакъв начин не можех да преглътна изживения позор.
