Думата „терор” идва от латински и означава „ужас”. Счита се, че е била използвана за първи път от Аристотел. С нея той имал предвид силния страх и ужаса, който изпитват хората при неочаквани срещи със смъртта и небитието.
Понятието се запазва и в наши дни и с него се обозначават системи насилствени действия от определена група хора на друга. Те винаги са на макроравнище, най-често политическо или икономическо, и съответно се водят срещу фигури с високо обществено положение. Това описва в статията си „Психологически аспекти на тероризма” криминалният психолог Георги Димитров, пише „Телеграф”.
Цели
Терористите се стремят да предизвикат хаос и объркване в структурите на обществото. Насилието за тях е инструментална форма на агресия. Това те правят чрез всяване на страх в съзнанието на масовия гражданин. В крайна сметка стремежът е да се достигне дезориентираност в работата на държавните правоохранителни органи и така да се удовлетворят някакви иначе отхвърлени, незаконни искания.
Единно определение за „тероризъм” отсъства, но по същество винаги е налице активно и целенасочено погазване на общоприетите правни норми. Терминът започва масово да се използва в края на XVIII век във Франция. Съвременните експерти на ООН, изучаващи феномена на тероризма, отделят шест основни типа: национален тероризъм; религиозен тероризъм; тероризъм, подкрепен от държавата; ляв екстремистки тероризъм; тероризъм на десните екстремисти и тероризъм на анархистите.
Финанси
Терористичните групи са специфични, добре обучени, авторитарни военизирани формирования. Те имат широк достъп до финанси, техника, оръжие и взривни вещества, помещения и центрове за тренировка. Характерна е силно йерархичната структура. Функциите и отговорностите на всички са ясно определени и всяка промяна се разглежда като предателство. Най-отгоре стои лидерът, притежаващ неограничена власт над останалите членове. Ролите им са различни – могат да бъдат инициатори, организатори или преки изпълнители. Безкритично предадени са освен към ръководителя и към идеалите, наложени от него в организацията, и към нейните задачи.
Можем да предположим, че тези цели и идеали са достатъчни, за да обяснят поведението на членовете. Но, напротив – те съвсем не го изчерпват. Според някои изследователи най-значим фактор е силният стремеж за принадлежност към някаква група, организация или общество. Това често се наблюдава при хора, които в детството си са били жертви на системно унижение и насилие. В по-късна, зряла възраст възприятието и реакциите им към околните се оказват повлияни в посока трайна дезадаптация на личността.
Мотиви
Такива хора силно се нуждаят от определена социална роля. Веднъж достигната, макар и негативна, тя свата двигател на поведението им. Едно евентуално изключване от организацията е равносилно на загуба на самоидентичност. В основата на действията им са обособени следните мотиви: меркантилни – при тях тероризмът е начин за спечелване на определени материални облаги; идеологични – изразяват потребността от присъединяване на отделните индивиди в една обща група, изградена в съгласие с техните ценности и схващания; мотиви за преобразяване и активна промяна на света; властови – всявайки паника и страх, терористът се опитва да стабилизира своето могъщество и доминиране; мотиви, продиктувани от интерес и привлекателност на терора като начин на живот; приятелски – те се реализират в привързаността между отделните членове в групата.
Синдром
Интересен феномен се наблюдава често в отношението между терористите и техните заложници. През август 1973 година в Швеция двама престъпници в банка задържат с помощта на заплахи и насилие нейния персонал в продължение на 131 часа. След освобождаването им от съответните органи те са озадачени да установят, че банковите служители изпитват страх от тях. Нещо повече –оказва се, че по време на преговорите похитителите са били пазени на смени от похитените, а малко по-късно заложничка се сгодява за единия от терористите. Събитието става повод явлението да бъде описано като „Стокхолмски синдром”. Колкото насилието е по-силно и по-продължително във времето, толкова вероятността за развитието на такъв синдром е по-голяма. Променя се и поведението на насилника – той също се привързва към жертвата си, наред с тормоза, който упражнява върху нея.
Известният руски учен акад. Д. Ольшанский отделя три основни синдрома, характерни за определените типове терористи, пише bradva.bg. Те са следните:
Синдром „зомби” – проявява се в естествената свръхбоеготовност и активност срещу конкретен враг и в склонността към целенасочени бойни действия. Това е „синдром на боеца”. Тези хора постоянно се намират в условията на война. Те всячески избягват спокойствието и мира, боравят професионално с оръжие.
Синдром „Рамбо” – изразява се в определена невротична структура на личността, която е раздирана от силни чувства като тревога, вина, мъка и отвращение. За тези хора е характерна доброволно поета „мисия” за спасяване на света или други благородни и алтруистични каузи, позволяващи да се рационализират и реализират агресивните стремежи.
„Синдром на камикадзето” – свойствен е за терористите самоубийци, целящи в хода на терористичния акт своето и на своите жертви унищожаване. Към основните психологични характеристики тук се отнася екстремната готовност и саможертва. Терористът камикадзе е щастлив, че има възможността да отдаде живота си, отнасяйки със себе си колкото може повече врагове. Присвоявайки си правото да се разпорежда с чужди животи, той напълно преодолява страха от собствената си смърт. Много свидетелства говорят за това, че терористите се страхуват не толкова от смъртта, колкото от предполагащите я обстоятелства – раняване, безпомощност, вероятност за попадане в ръцете на полицията, издевателства от противника и други. Затова по-скоро са готови да умрат, отколкото да останат живи.
