Не е едно решението на гръцкото правителство, чиито логика и смисъл могат да се поставят под въпрос. С непоследователното си поведение обаче министър-председателят Алексис Ципрас сам остави зад себе си повече недоверие и разочарование, отколото както Европа, така и Гърция, можеха да понесат.
Нека оставим настрана различните анализи на това кои мерки са ефективни за Гърция, дали икономическите съкращения са необходимо зло или бавна смърт и дали радикалното лявото управление е добро или лошо за гърците. Полезно е да разгледаме действията на гръцкото правителство, абстрахирайки се идеологическата критика, икономическите прогнози и анти- и проевро дебата. Да видим какво свърши Алексис Ципрас в качеството си на демократично избран държавник.
"Ще промени Европа с преговори"
Преди да започне всичко, той обеща отговорно и непреклонно да води преговорите, да се споразумее с кредиторите и да промени цяла Европа, убеждавайки лидерите й в безсмислието на икономическите съкращения. Затова беше избран.
В крайна сметка преговорите бяха прекратявани предварително, напускани демонстративно от гръцките делегации, чиито лидер (Янис Варуфакис) включително беше сменен в най-тежката фаза на разговорите, защото "попада в изолация". Междувременно, докато Брюксел разплиташе пъзела на гръцката безизходица, Варуфакис публично на народната сцена наричаше партньорите си колонизатори, които искат да изцедят последната капка кръв от Гърция, и да я унижават. Алексис Ципрас пък през това време се случи на среща с Путин и заплаши да наложи вето на продължението на санкциите на ЕС срещу Москва. Е, не го направи.
"Ще поеме отговорност"
Благодарение на очевидната си политическа неловкост Ципрас успя едновременно да наруши обещанието пред избирателите си да доведе преговорите до край и да забие нож в гърба на партньорите си, подлагайки на риск дълги месеци преговори. Организира референдум по въпрос, по който не би следвало да се организира референдум, освен ако не управляваш нация от финансисти и магистри по европейско право.
"Ако Гърция не може да стигне до компромис с европейските си кредитори, който е съвместим с основните предизборни обещания на управляващата партия, ще има референдум." Така Ципрас за първи път обяви плебисцита. С други думи, той попита Гърците: "Искате ли правителството да наруши обещанията си или не?". И логично, гърците казаха "Не."
"Ще изпълни желанието на гърците"
Няма смисъл да се разсъждава дали референдумът беше демократичен жест или страхлива маневра, с която Ципрас избяга от задължението си да вземе тежко решение с дълготрайни последствия. Така или иначе, след като гърците избраха да отхвърлят предложения план от международните партньори, Алексис Ципрас изхвърли "легитимното и демократично решение" на гръцкия народ в кошчето и направи точно обратното на това, което избирателите му го посъветваха. След това се върна в Гърция, заявявайки пред същите тези избиратели, че не вярва в смисъла на това, което е направил.
Няколко неща не разбрахме.
- Защо Ципрас не вярва в споразумението?
- Защо го е подписал, щом не вярва в него?
- В какво вярва Ципрас, ако не вярва в споразумението?
На един въпрос обаче е лесно да се намери отговор: Какво следва да направи един държавник,
- когато върши неща, които смята за грешни и в които не вярва?
- когато след шестмесечни усилия не успява да договори бъдещето на страната си такова, каквото си го представя?
- когато се наложи да разчита на подкрепа на опозицията, за да изпълни политическата си програма на фона на разпад на собствената си партия?
Сещаме се. Само че Ципрас беше първият, който отрече всяка възможност за провеждане на предсрочни избори. "Поемам отговорността си за това, че подписах текст, в който не вярвам, но съм задължен да приложа." Това заяви Алексис Ципрас, когато се върна обратно в Атина след повече от 17-часови преговори. Той обаче така и не представи мотивите си защо е приел сделка, в която не вярва. Той не изброи пред избирателите си по-негативни сценарии, които е избегнал, сключвайки споразумението, за да се защити. Не се опита оправдае действията си с макар и отдалечена във времето позитивна развръзка. Той просто призна, че прави нещо, в което не вижда смисъл.
Излизането от еврозоната е по-лош вариант от влизането в поредна мъчителна за гърците спасителна програма? Банките щяха да останат затворени за неизвестно дълго време, ако Ципрас не беше сложил подписа си върху споразумението? Това са популярните за цяла Европа аргументи, които гръцкото правителство категорично отказа да комуникира с избирателите си. Те избраха стратегията да играят ролята на пленници на ЕС, задължени да изпълняват условията на "лошите".
В такава ситуация фалитът и излизането от еврозоната звучат като по-достойни и обосновани политически действия за всеки грък. Те през цялото време бяха резервният, макар и нежелан, инструмент на масата на преговори. Освен това, те биха били съвместимото решение с политическата платформа на СИРИЗА, крещяща, че Гърция няма да преклони глава, че СИРИЗА няма да позволи повече съкращения и че демократичният глас на народа ще определи крайната развръзка.
Затова и разпадът на СИРИЗА е неизбежен. По-сложен е въпросът от коя стана са правите – радикалното крило на партията, което се отлъчи от правителството, или онези, които със затворени очи последваха Ципрас в "мисията му", в която той самият не вярва. Може би в крайна сметка прави са първите – тези, които водят Гърция към драхмата и към пропастта на неизвестността, но които въпреки това слушат съвестта си и правят това, което смятат за правилно, и изпълняват политическите си обещания. Всъщност, това са радикално левите идеалисти, които дойдоха "на бял кон", за да "спасят" Гърция. Признанието на Ципрас, че "не вярва" в методите на ЕС беше неговият опит да ги убеди, че все още е един от тях. Малцина обаче му вярват.
Всички знаеха, че гръцките преговори не са игра, в която могат всички да спечелят. Компромиси и жертви трябваше да има и от двете страни. Благодарение на Алексис Ципрас обаче, освен, че няма спечелили, има само опасения, съмнения
