Миналата седмица Франция преживя най-големия си кошмар. И не само Франция, цяла Европа беше изправена пред Страха, Страха от 3-ма терористи, които убиха 17 невинни жертви. Крайни, радикални ислямисти, които в името на непонятна кауза, погубиха най-добрите пера на сатиричното списание Charlie Hebdo и съвсем невинни граждани в магазин за еврейска храна. Реакцията беше мигновена. Френските, немските, английските и американските спец. части се събраха на едно място, за да заловят виновните. А когато драмата приключи, над 3.7 млн. души от всички националности и религии излязоха по улиците на Париж за марш на солидарността, за да покажат, че Франция е единна, че терорът няма да победи, че свободата, онази с голата гръд, френската свобода ще пребори всичко. Именно и затова утре новият брой на Charlie Hebdo излиза с поредна карикатура. Въпреки че авторите знаят колко обидни са тези карикатури за мюсюлманската общност. Но всички приемат с лека ръка 3-милионния тираж на списанието и казват "И това ще мине". И това е точно така... И това ще мине.
Но на хиляди километри, далече, там където камерите и репортерите не се стекоха като лешояди по същото време се разигра друга трагедия. Трагедия, за която почти никой не разбра, защото всички бяхме заети да публикуваме в социалните мрежи #JesuisCharlie. Бунтоввниците от Боко Харам в Нигерия извършиха най-бруталното клане в новата история. Само за няколко дни те избиха повече от 2000 мъже, жени и деца. Мюсюлмани, с черен цвят на кожата.... Amnesty International го описва като "най-смъртоносното клане" на Боко Харам досега. Местната полиция отказа да преброи труповете, оставени по улиците... Защото се оказва, че смъртта има цвят на кожата. Защото, ако няма камери, репортери, спец. части, политици, дори актрьори, които да се кичат с "Je suis Charlie" такава новина не си заслужава да влезе в медиите. Мюсюлмани избиват мюсюлмани. Това не се вписва в доктрината на страха, не се вписва в промиването на мозъци, телевизиите не правят специални заставки, не изпращат репортери на мястото на събитието, президенти не пишат речи.
Вероятно и вие не бяхте чували за клането на Боко Харам... досега. Къде е международен отзвук за тези жертви, предимно мюсюлмани, жени и деца, жертви на истинското лице на терора? Къде са политиците, които удобни използват трагедията, за да пробутат политиките си? Терористичните атаки в Париж и в Нигерия се случиха по едно и също време, но стрелбата над журналистите от Charlie Hebdo предизвика 50 пъти повече отзвук на новини по целия свят - от Европа до Австралия. Информацията за клането на Боко Харам беше отразена тук, там... с по няколко реда. Колкото заслужават тези 2000 черни жертви.
Подобно "мълчание" на западните медии, които излязоха на марш за свободата на словото в неделя не е случайна, нито единична. На лице е двоен стандарт, когато става въпрос за цвят на кожата, за религия. Ако жертвата на тероризма е християнин, дори и един, единствен човек, това предизвиква масова истерия за заплахата от тероризма, политическо говорене, дори ограничаване на елементарните човешки свободи. Ако обаче загинат десетки, дори стотици мюсюлмани, новината минава между другото. Подобна информация никога не може да се превърне в сензация в медиите. Спомняте ли си за клането в пакистанското училище преди няколко месеца, където загинаха над 100 невинни деца? Колко от родните журналисти заговориха за това? Предизвика ли вълна от възмущение, бдения, митинги, протести, политици, които да говорят, сутрешни блокове, посветени на проблема? Не! Защо никой не отдаде почит на тези деца?
Това разминаване на отразяването на новините повдига важни въпроси. Дали не сме подложени на масова психическа атака? Защо не получаваме пълната информация за всички жестокости, извършени от терористите по света? В чии интерес е да се заблуждават масите и да се насажда етническо напрежение и разделение? Защо трябва да живеем в страх?
Дали пък вниманието, което отделихме на нападението върху Charlie Hebdo е наистина защита на свободата на словото? Едва ли. Ден след атаката във френското списание, при терористичен акт бяха убити двама от най-видните тунизийски журналисти - обезглавени по най-жесток начин. Никой не плака за тях, никой не писа за тяхната саможертва, никой не излезе да протестира, че свободата на словото е потъпкана. Статистиката сочи, че през 2014 ч. повече от загиналите журналисти са мюсюлмани, от арабски произход. Въпреки това обаче целият свят знае за смъртта на обезглавените бели журналисти Джеймс Фоули и Стивън Сотлоф, обезглавени от "Ислямска държава".
В действителност повечето жертви на тероризма и радикалния ислям са мюсюмани. Проблемът е, че никой не обръща внимание на този факт. Най-жестоките и смъртоносни терористични актове през последните години са в Сирия, Ирак, Пакистан, Иран, Нигерия - все държави, населени предимно от мюсюлмани. В някои от тези държави бомбените атентати са почти ежедневие, което обаче не се отразява от западните медии като форма на тероризъм.
И всичко това в такъв разрез с историята на Малала - младата пакистанка, оцеляла от терористичен атентат, която миналата година спечели Нобелова награда за Мир. Историята на Малала даде храна на западните медии да разкажат за потисничеството на мюсюлманските жени в Пакистан по-широк план, но някои от критиките й към отразяването на историята й не бяха публикувани.
Но да се върнем към Нигерия и Боко Харам. Спомняте ли си тъжната снимка на Мишел Обама, държаща надпис #BringBackOurGirls? Тогава терористите от Боко Харам отвлякоха 267 малки момичета. За кратко в социалните мрежи се появи камптанията #BringBackOurGirls (Върнете обратно нашите момичета), но няма и две седмици по-късно всичко заглъхна. Отвричавето на мюсюлманските момичета от терористите обаче даде добър повод в Нигерия да се разположат френски, американски, канадски, английски и израелски войски. Нито едно момиче не беше спасено. Някои от тях сами успяха да се отскубнат от ужасяващия плен, съдбата на други бе нечовешка. Историята им потъна, също както потъна и тази на 2000-те убити миналата седмица.
Зловещото мълчание от страна на западните медии по повод клането на Боко Харам доказва само едно ужасяващо нещо - смъртта има цвят на кожата, тя има религия, и дори предпочитания. Смъртта на белите християни в Европа, Америка или Австралия е по-важна от смъртта на тъмнокожите, мюсюлмани в Азия или Африка. Как ще продължи всичко? Докато Европа затяга мерките за сигурност срещу потенциалната заплаха, истинските терористи ще продължават да вилнеят из селата на Нигерия, избивайки жени и деца, безнаказано, далече от камерите и репортерите. И ако 3 млн французи могат да се изправят като един, за да защитят правото си на свобода, за да почетат паметта на 17-те загинали техни съграждани, колко трябва да се изправим, за да защитим тези 2000 в Нигерия? И не е ли вече време да го направим?
