Заговори ли се за демографската катастрофа, веднага изскача и темата за загиването на българското село. Тема толкова постоянна, колкото и тази за остаряването на населението. Извън емоциите, които ни връхлитат, когато минаваме през онези „мъртви” села и покрай къщи без прозорци, като извадени очи на слепец, трябва да се примирим с неизбежното. А то е ясно - малките села, далече от градовете, без възможности за туризъм или минерални извори, без обработваема земя или друг постоянен поминък със сигурност ще си отидат. Заедно със запустелите си школа и изтърбушените читалища, с обезкостените откъм железни конструкции постройки, с обраните до шушка някогашни неколкокатни къщи и селскостопански постройки. Запустелите села са една от златните мини за мургавите ни сънародници, за които е богата „жътвата” дори и в оживените села. А какво да кажем за запустелите.
Да се надяваме, че англичани, шведи или руснаци ще вдигнат на крака българското село, граничи със сляпата вяра в бялата лястовица, която може да излекува всеки смъртник. Вярно, патриотично някак си е да жалим за българското село и да вярваме във възкресяването, пък било то и от чужденци. Но всички - дори и най-заслепените – знаем, че това е мисия невъзможна. И единичните примери в случая съвсем не са доказателство за правилото. Защото винаги и навсякъде е имало и ще има единаци хора, които бягат по една или друга причина от градската врява. Те обаче не са онази сила, която може да възроди мъртвите ни села. Да не говорим и че не са един и два случаите, в които станахме свидетели какви по-особени помисли се крият в някои поданици на кралицата, които се „обзаведоха” с мургави бедни малчугани срещу дребни стотинки.
Така че нека усмирим прекалените си надежди за чуждоземни спасители и се запитаме можем ли като общество и държава да спасим не опустелите селца и махали, а малките населени места, градчета и села, близо до по-големите градове. А това вече е друга тема, нали?!
И няма как да не си признаем, че спасяването на българското село преминава през по-голяма сигурност за неговите жители. Продължаващите набези срещу старите хора, кражбите на покъщнината им е всекидневие в малките населени места. Да не говорим, че само преди дни научихме, че възрастни хора са не само заплашвани, но и наранени с резачка, защото нямали пари, които им искали апашите. А докато в селата няма постоянно полицейско присъствие, нещата няма да станат различни. Само с мечти не става. Акции с жандармерия са повече от похвални, но вършат работа до време, докато жандармерията е на място. А после ужасът започва отначало. Възрастните жени не смеят да заспят и стоят с брадва в ръка, за да се опитат да защитят имота, насъщния си и живота си.
Голям е дългът на държавата и по отношение на комуникациите, транспорта, водоснабдяването и канализацията и дори снабдяването с всекидневни продукти в малките градчета и селца. И нека не леем само сълзи за загубеното село, а като общество да направим нужното да запазим онова, което все още не си е отишло безвъзвратно в историята.
МАЙЯ ЛЮБОМИРСКА, в. Монитор
